Зенични реакции на светлина

Медицинският преглед освен в пасивно наблюдение на организма и основните му функции – сърдечно-съдова и дихателна дейност – включва и активно изследване на стандартен набор от рефлекси. Тяхната проверка може бързо и надеждно да даде ориентировъчна информация на лекаря за общото състояние на болня – има ли увреда и на какво ниво е тя.

 

В тази универсална група от рефлекси влизат и зеничните реакции – особено тези на светлината. Те, от една страна, носят ценна информация, а от друга – са безболезнени, неинвазивни, лесни за изпълнение и могат да се извършат независимо от това дали пациентът е в съзнание или не.

 

Зениците – основно чрез разширение или стеснение – могат да реагират на множество стимули, както ендогенни (идващи вътре от организма), така и на екзогенни (външни). Тези реакции се обслужват от невронални рефлекторни дъги, отговаряйки най-често на физичния стимул светлина или на химичен такъв – наркотици или медикаменти.

 

Нормални реакции на зеницата

 

Пряката зенична реакция на светлина е нещо, което забелязваме от ранна детска възраст и не ни е необходимо дори фенерче, за да я проверим. В помещение с дневна светлина, при закриване на очите с ръце, след откриването им за кратко виждаме, че зенците са се разширили, след което – огряни от светлината – бързо възвръщат по-тясна форма.

 

Тази рефлекторна дъга започва от ретината, която при широка зеница и добро осветление получава прекалено много светлина. Тогава тя подава сигнал по зрителния нерв до едно ядро в мозъка, наречено ядрото на Ленц. От него започват нервни влакна до лявото и дясното ядро на Edinger-Westphal-Якубович. От тях започват влакна, достигащи до сфинктерния мускул на зеницата с краен ефект – нейното стесняване.

 

Непряката зенична реакция е малко по-интересна за изпълнение. Необходимо е човек да застане в профил към прозореца (или източника на светлина). Тогава с длан се закрива това око, което е по-близо до прозореца и се изчаква около минута докато зеницата на другото, незакрито око, се разшири.

 

Тогава при рязкото махане на дланта и осветление на първото око се вижда отчетливо бързото стесняване на зеницата и на останалото от начало непокрито око.

 

Идеята на този рефлекс е да покаже, че реагирането на светлина на едното око се отразява и на другото, без то да е подложено на същите светлинни стимули. Това е така, понеже както се посочи по-горе, влакната от ядрото на Ленц се разпространяват към ядрата отговорни както за лявото, така и за дясното око, а не само за страната на ретината, подала първоначалния сигнал.

 

Реакция на акомодация не засяга конкретно ширината на зеницата. Това е реакция на приспособяване на окото да вижда по-фокусирано обекти, разположени на малко разстояние. Един от начините това да стане е чрез намаляване количеството на заслепяващата ни светлина, за да подобрим контраста. Ние го извършваме несъзнателно чрез присвиване на клепачите, а в този процес влиза и свиването на зеницата – за намаляване на постъпващата светлина.

 

Реакцията на конвергенция се дължи основно на тази на акомодация. Това е така, понеже импулсите за конвергенция и акомодация се разпространяват едновременно до сфинктера на ириса. Можем да наблюдаваме реакцията ако приближаваме обект – молив или друго – към носа на изследвания човек. Когато вече е силно приближен освен, че очите започват да се конвергират, зениците се стесняват.

 

Патологични реакции на зеницата

 

Амавротична зенична реакция означава прекъсване на пътя, носещ информация към ядрото на Ленц  – т.е. нарушение на зрителния нерв или запушване на централната ретинна артерия на засегнатото око. Тогава при осветяването му не се наблюдава нито директната зенична реакция, нито индиректната – на другото око. Напротив, при осветяване на здравото око такава реакция ще има и на него, и на болното.

 

Абсолютна зенична неподвижност е налице при поражение на изпълнителната част на рефлексната дъга – от ядрото на очедвигателния нерв до ириса. Зеницата е силно разширена и не реагира нито на светлина, нито при поглед наблизо (акомодация).

 

Рефлексната зенична неподвижност (синдром на Argyll-Robertson) се състои в липса или отслабване на пряката и непряката реакции на светлина при запазена или дори усилена зенична реакция при поглед наблизо или конвергенция. Запазени са още и реакциие за разширяване при сетивни, сензорни и психични дразнения, както и на тъмнина. При едностранно поражение в пострадалата страна се развива миоза (тясна зеница) и съответно – анизокория (разлика между двете зеници).